НАРЕДБА № 44 от 26.08.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Клинична имунология"

НАРЕДБА № 44 от 26.08.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Клинична имунология"

Издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 68 от 31.08.2010 г., изм. и доп., бр. 92 от 23.11.2010 г., бр. 32 от 8.04.2014 г., в сила от 1.01.2014 г., изм., бр. 63 от 30.07.2021 г.

Чл. 1. (1) С тази наредба се утвърждава медицинският стандарт "Клинична имунология" съгласно приложението.

(2) С медицинския стандарт се определят:

1. основните характеристики на специалността "Клинична имунология";

2. нивата на компетентност на лабораториите и на другите структури, които осъществяват дейност по специалността "Клинична имунология" в лечебните заведения за болнична и за извънболнична помощ;

3. основните изисквания към лабораторията по клинична имунология (персонал, устройство, дейност, контрол, документиране, задължителен и оптимален обем лабораторни показатели, апаратура, аналитични принципи);

4. основните изисквания към кабинетите, отделенията и клиниките по клинична имунология в лечебните заведения (устройство, задължителни дейности, персонал).

Чл. 2. Вътрешните актове на органите на управление на лечебното заведение и договорите за оказана медицинска помощ, сключвани от лечебните заведения, не могат да съдържат разпоредби, които определят по-ниско качество на осъществяваната дейност по клинична имунология от установеното с изискванията на тази наредба.

ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

§ 1. Указания по прилагането на тази наредба се дават от министъра на здравеопазването.

§ 2. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Контролът по изпълнение на наредбата се осъществява от Изпълнителна агенция "Медицински надзор", регионалните здравни инспекции и органите на управление на лечебните заведения.

§ 3. За нарушение или неизпълнение на задълженията по тази наредба виновните лица се наказват по реда на Закона за лечебните заведения и Закона за здравето.

§ 4. Наредбата се издава на основание чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и чл. 80 от Закона за здравето и отменя Наредба № 7 от 12 април 2006 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Клинична и лабораторна имунология" (ДВ, бр. 39 от 2006 г.).

§ 5. (Нов - ДВ, бр. 92 от 2010 г., отм., бр. 32 от 2014 г., в сила от 1.01.2014 г.).

§ 6. (Нов - ДВ, бр. 92 от 2010 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) В случаите, когато лечебното заведение за болнична помощ не разполага със собствена клинична лаборатория, то следва да осигури осъществяването на необходимите за дейността по клинична имунология изследвания, по договор със самостоятелна медико-диагностична лаборатория или с клинична лаборатория - структура на друго лечебно заведение. В тези случаи лабораторията, с която е сключен договорът, следва да бъде разположена на адреса, на който се осъществява дейността по клинична имунология. С договора задължително се обезпечава 24-часово осъществяване на дейностите по клинична лаборатория за нуждите на структурата по клинична имунология.

(2) (Отм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.).

Приложениекъм чл. 1, ал. 1 (Изм. и доп. - ДВ, бр. 92 от 2010 г.,бр. 32 от 2014 г.,в сила от 1.01.2014 г., изм., бр. 63 от 2021 г.)

МЕДИЦИНСКИ СТАНДАРТ "КЛИНИЧНА ИМУНОЛОГИЯ" Раздел I Основни характеристики на специалността "Клинична имунология"

1. (Изм. - ДВ, бр. 92 от 2010 г.) Клиничната имунология е медицинскаспециалност и научна дисциплина, която включва: 1.1. Изследване на имунната система на човека в норма и патология -специфичен диагностичен процес, основан на данните от анамнезата,сегашното състояние и приложеното до момента лечение, извършвани отлекар със специалност клинична имунология с цел определяне напредполагаемата диагноза и назначаване на необходимите изследвания. 1.2. Изследване на имунната система на човека при норма и патологиячрез прилагането на специфични имунологични методи и тяхнатаинтерпретация. 1.3. Определяне на индикациите за имуномодулираща терапия, лекарственомониториране, мониториране на активността на болестния процес, засягащимунната система. 1.4. Определяне на прогнозата на болестта. Диспансеризация ипродължително наблюдение.

2. Основна цел на тази специалност е осигуряването на съвременна,надеждна информация за ранна диагноза на нарушенията, свързани симунната система, проследяване на ефекта от приложеното лечение,контрол на динамиката на болестния процес, ефективна профилактика,оценка на степента на възстановяване на здравето и трудоспособността.

3. Клиничната имунология е специалност с интердисциплинарен характер,взаимодействащ с всички останали медицински специалности. В същотовреме специфичността на методите на имунологията (обект налабораторната имунология) и на широкия контингент от болни определятнякои специфични изисквания към дейността: 3.1. обща валидност на задължителните норми на специалността независимоот вида на лечебното заведение; 3.2. участие на лекар със специалност клинична имунология на всичкиетапи от изследването на пациента - назначаване и провеждане наизследването, поставяне на диагнозата, избор на лечение, проследяванена ефекта на терапията; 3.3. провеждането и интерпретацията на имунологичните изследваниятрябва да се извършва под контрола на лекар със специалност клиничнаимунология, независимо от вида на лечебното заведение; 3.4. задължителен (минимален) обем показатели и апаратура заимунологичните лаборатории и клиники (отделения), осъществяващиспециализирана извънболнична и болнична помощ в България; 3.5. препоръчваните методологични и аналитични принципи заосъществяване на дейността за постигане на максимално високо качествона изследване, възпроизводимост на резултатите и унифициране наинтерпретацията им. Раздел II

Нива на компетентност

1. Лаборатория по клинична имунология - самостоятелно лечебно заведениеили част от структурата на лечебно заведение за извънболнична помощ. 1.1. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Обезпеченост с персонал – персоналът (лекар/и и професионалисти по здравни грижи) се определя в зависимост от обхвата и обема на осъществяваните изследвания. 1.2.Необходима квалификация - съгласно раздел III, т. A "Персонал" 1.3. Компетентност и обем дейност: - вид показатели - съгласно раздел III, т. Д.1. "Задължителен(минимален) обем показатели за лаборатория по клинична имунология": - обхват изследвания - минимум 1000 годишно. 1.4. Необходима апаратура - съгласно раздел III, т. Д.2 "Задължителна(минимална) лабораторна апаратура"

2. Кабинет по клинична имунология - част от структурата на лечебнозаведение за извънболнична помощ. 2.1. Необходим брой кадри - съгласно раздел IV, т. 1.4 "Персонал" 2.2. Необходима квалификация - вж. т. раздел III.A "Персонал" 2.3. Дейност - съгласно раздел IV, т. 1.3 "Задължителни дейности" 2.4. Необходимо оборудване - съгласно раздел IV, т. 1.2 "Оборудване"

3. Изисквания към лаборатория по клинична имунология от второ ниво накомпетентност в лечебни заведения за болнична помощ. 3.1. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Обезпеченост с персонал – в лаборатория по клинична имунология от второ ниво на компетентност работят лекар/и, специалист/и с висше немедицинско образование от професионални направления "Биологически науки" и/или "Химически науки" и професионалисти по здравни грижи, като броят им е в зависимост от обхвата и обема на осъществяваните изследвания. 3.2.Необходима квалификация - съгласно т. III.A "Персонал" 3.3. Компетентност и обем дейност: - вид показатели: съгласно раздел III, т. Д.1 "Задължителен (минимален)обем за лабораторни показатели за лаборатория по клинична имунология" иминимум 50 % от раздел III, т. Е.1. "Допълнителен (оптимален) обем залабораторни показатели за лаборатория по клинична имунология" - обхват изследвания - минимум 3000 годишно 3.4. Необходима апаратура - съгласно раздел III, т. Д.2 "Задължителна(минимална) лабораторна апаратура" и раздел III, т. Е.2 "Допълнителен(оптимален) обем лабораторна апаратура (в зависимост от профила налабораторията)", покриващ вида показатели.

4. Изисквания към лаборатория по клинична имунология от трето ниво накомпетентност в лечебни заведения за болнична помощ. 4.1. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Обезпеченост с персонал – в лаборатория по клинична имунология от трето ниво на компетентност работят лекар/и, специалист/и с висше немедицинско образование и специалност "Лабораторна имунология", специалист/и с висше немедицинско образование от професионални направления"Биологически науки" и/или "Химически науки" и професионалисти по здравни грижи, като броят им е в зависимост от обхвата и обема на осъществяваните изследвания. 4.2.Необходима квалификация - съгласно раздел III, т. A "Персонал" 4.3. Компетентност и обем дейност: - вид показатели: съгласно раздел III, т. Д.1. "Задължителен(минимален) обем показатели и минимум 75 % от раздел III, т. Е.1."Допълнителен (оптимален) обем показатели за лаборатория по клиничнаимунология" - обхват изследвания -минимум 5000 годишно 4.4. Необходима апаратура - съгласно раздел III, т. Д.2 "Задължителна(минимална) лабораторна апаратура" и раздел III, т. Е.2 "Допълнителен(оптимален) обем лабораторна апаратура в зависимост от профила налабораторията, покриващ вида показатели"

5. Изисквания към клиника/отделение по клинична имунология от третониво на компетентност в лечебни заведения за болнична помощ. Лечебната дейност по имунология в лечебни заведения за болнична помощсе осъществява от клиники/отделения по клинична имунология от III ниво,които отговорят на следните изисквания: 5.1. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Обезпеченост с персонал – персоналът (лекар/и и професионалисти по здравни грижи) осигурява оказване на пълноценни грижи за изпълнявания обем и сложност на дейността. 5.2. Необходима квалификация - съгласно раздел III, т. A "Персонал" ираздел IV, т. 2.4 "Персонал" 5.3. Компетентност: имунодиагностика; имунни дефицити; автоимунитет;алергия; туморна имунология; имунотерапия. В отделение/клиника поклинична имунология на III ниво се осъществява лечение на всички остри,обострени и хронични имунологични заболявания, с комплицирано протичанеи при които се предполагат интензивни диагностични и терапевтичнипроцедури. 5.4. Дейност: съгласно раздел IV, т. 2.3. "Основни дейности". Минималенобем дейност - 350 преминали пациенти годишно. 5.5. Необходимо оборудване/апаратура в отделението/клиниката - съгласнораздел IV, т. 2.1 "Устройство" и раздел IV, т. 2.2 "Оборудване" 5.6. (Изм. - ДВ, бр. 92 от 2010 г.) Болницата, в която е разположенаклиника/отделение по клинична имунология от III ниво, следва да разполага натериторията си със: 5.6.1. (изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) клинична лаборатория за осъществяване на необходимите за дейността изследвания; 5.6.2. (в сила от 1.01.2014 г. за наличие на микробиологичналаборатория на територията на лечебното заведение - ДВ, бр. 92 от 2010 г., отм., бр. 32 от 2014 г., в сила от 1.01.2014 г.); 5.6.3. рентгенов апарат за скопия и графия; 5.6.4. (изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) лаборатория по клинична имунология за осъществяване на необходимите за дейността изследвания. 5.7. (Изм. - ДВ, бр. 92 от 2010 г.) Структурата следва да разполага свъзможност за 24-часов достъп, включително в условия на спешност, до КАТ илиМРТ на територията на населеното място. 5.8. (Нова – ДВ, бр. 32 от 2014 г., в сила от 1.01.2014 г.) Структуратаследва да разполага с достъп до микробиологична лаборатория – в структурата на болницата или по договор.

Раздел III Основни изисквания към лабораторията по клинична имунология (персонал, устройство, дейност, контрол, документиране, задължителен и оптимален обем лабораторни показатели, апаратура, аналитични принципи) А. Персонал

1. Началникът на лаборатория по клинична имунология отговаря наизискванията на Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) и притежава поне4-годишен опит в областта на имунологията.

2. Старши лаборантът (старшата медицинска сестра) отговаря наизискванията на ЗЛЗ и поне 3 години стаж в областта на имунологията подръководството на началник-лаборатория.

3. Лекарят и/или биологът, отговарящи по отделните направления вработата на лабораторията, трябва да притежават специалност "Клиничнаимунология" или "Лабораторна имунология" и поне 3 години стаж вобластта на имунологията под ръководството на началник-лаборатория.

4. Лаборантът, медицинската сестра и специалист с немедицинскообразование може да извършва самостоятелна дейност след една годинаопит в областта на имунологията независимо отобразователно-квалификационната степен или други специализации, катодотогава работят под ръководството на специалист по клинична илилабораторна имунология.

5. (Изм. – ДВ, бр. 63 от 2021 г.) Персоналът се определя в зависимост от обема и обхвата на осъществяваната дейност.

Б. Общи изисквания

1. Пространството на лабораторията е достатъчно голямо, за да могат дасе извършват всички процедури. Необходимо е подходящо осветление ивентилация.

2. Лабораторията отговаря на всички нормативни изисквания, свързани сосигуряване на безопасни и здравословни условия на труд, противопожарнаохрана, складиране на химични, биологични и радиоактивни материали.

3. Хладилниците и фризерите поддържат оптимална температура засъхраняване на всеки тип проба или реагент. Те се следят ежедневно.Записващите термометри са препоръчителни за механичните фризери ихладилници. Препоръчва се те да бъдат свързани с алармена система,инсталирана на място, където може да се чува 24 часа в денонощието. Влабораториите, използващи течен азот за съхранение на замразени клетки,нивото на течния азот се следи на интервали с цел осигуряване наадекватното му подаване през цялото време. Температурата на околнатасреда и/или температурата в инкубаторите, в които се извършват тестпроцедурите, се следят ежедневно и съответстват на температурнитеинтервали, посочени в работните инструкции.

4. Лабораториите, извършващи смесени лимфоцитни култури или другиклетъчни тестове, притежават ламинарни боксове или други подходящиасептични работни условия.

5. Лабораторията спазва, проследява и документира параметрите (напримерконцентрация на СО₂, влажност, лазерна мощност и др.) на оборудванетосъобразно изискванията за съответната апаратура/инструментариум иинструкциите на производителя.

6. Лабораторията въвежда процедури за поддържане на оборудването си,инструментите и тест системите чрез: а) определяне на програма запрофилактика на апаратурата и инструментариума; б) извършване идокументиране на сервизните профилактични прегледи на оборудванетотолкова често, колкото е определил производителят; в) протоколи закоригиращи действия и ясни инструкции кога е необходим сервизен ремонт.

7. Използваните автоматични системи и компютърни програми се тестуватрутинно за точност и възпроизводимост на изследванията.

8. В лабораторията има утвърдени правила, отнасящи се до вземането накръв.

9. Лабораторията извършва тестове само при искане по писмен илиелектронен път от лечебно заведение или пациент. Искането включва: а)името на пациента или друг начин на идентификация; б) името и адреса наизискващия изследването; в) вид на изследването; г) датата и час навземане на пробата; д) източник на пробата (напр. периферна кръв,костен мозък, далачни клетки).

10. Кръвните проби се означават с име или друг специфиченидентификационен маркер на пациента и дата на вземане. Когато се взематповече от една епруветка, всяка епруветка се надписва индивидуално.

11. Лабораторията поддържа система за идентификация на пробите идокументира всяка стъпка при тестуването на пробите на пациентите с целда се осигурят точни резултати.

12. Лабораторията има критерии за отхвърляне на пробите и механизъм,който да потвърди, че пробата не е тестувана, защото не отговаря накритериите на лабораторията за приемливост.

13. Кръвните проби се вземат в помещения, различни от тези, в които сепровеждат асептичните процедури. Кожата на донора се подготвя така, чеда се сведе до минимум рискът от инфекция на донора или замърсяване напробата.

14. Транспортирането и работата с кръвните проби се извършватвнимателно, за да се избегне опасността от пренасяне на инфекции.

15. Пробите за изследване се вземат и транспортират съгласно валидиранипроцедури за всеки метод.

16. Подходящи антикоагулант/консервираща среда се използват зазапазване виталността на клетките, антигените и разпределението намаркерите за максимално най-дългото време, като при установяване натози интервал лабораторията взема в съображение протокола заизработване на пробата, препоръките на производителя на реагенти иизползваната апаратура.

17. Всички реагенти подходящо се обозначават и съхраняват съобразнопроизводствените инструкции. Всеки серум, моноклонално антитяло, панелза типизиране и ДНК реагенти (олигинуклеотиди, ензими и др.) сесъхраняват при условия, подходящи за поддържане на тяхната стабилност испецифичност, която се потвърждава чрез публикувани данни и/илидокументация на производителя и/или документирано локално тестуване.

18. Реагентите, разтворите, средите, контролите, калибраторите и другиматериали се надписват за означаване на: а) името и когато енеобходимо, титъра, силата и концентрацията; б) изискванията засъхранение; в) датата на приготвяне, срок на годност и всякаква другауместна информация.

19. Всички процедури, използвани в лабораторията, детайлно се описват внаръчник, достъпен при провеждането на процедурите. Наръчникът сепроверява най-малко поне веднъж годишно от началника на лабораторията исе съхраняват писмените данни от тези проверки. Всички промени впроцедурите се подписват от началника на лабораторията, като сеозначава и датата на промяната.

20. Лабораторията се осигурява с документирани критерии за изработванена референтните стойности на изследваните показатели, които сеосъвременяват периодично.

21. Компютърните анализи и резултати се преглеждат, проверяват иподписват от началника на лабораторията, преди да бъдат предавани. В. Качествен контрол

1. Лабораторията има разработени правила за осигуряване на качеството.

2. Лабораторията участва най-малко в една програма за външна оценка накачеството (ВОК).

3. Пробите за ВОК се тестуват по същия начин, както и пробите напациенти.

4. Лабораторията извършва вътрелабораторен качествен контрол (ВЛКК) иконтрол на реагенти, проби за изследване, извършваните в лабораториятатестове, използваната апаратура и др.

5. Всеки член на персонала най-малко 4 пъти годишно участва втестуването на проба с неизвестна специфичност с оглед оценка наспособността му да дава възпроизводими резултати. Тези резултати седокументират.

6. Лабораторията трябва да има установени процедури, които прилага,както и документира взетите мерки, когато: а) тест системите неотговарят на установените критерии на лабораторията, включителнорезултати от ВОК, които са извън допустимите граници, и когато; б) саоткрити грешки в резултати на пациенти. Впоследствие лабораторията едлъжна бързо: а) да уведоми този, който е поръчал изследването или вечеизползва грешните резултати; б) да изпрати нови - коригирани резултати;и в) да съхранява копие от оригиналния резултат и коригирания резултатнай-малко две години.

7. Началникът на лабораторията и другите медицински и немедицинскиспециалисти участват в програми за обучение в съответните категориимедицински и лабораторни дейности.

8. Лабораторията по клинична имунология може да осигурява част отдейността по клинична имунология по договор с друга лаборатория, коятода извършва вместо нея дадени тестове. В този случай втораталаборатория трябва също да покрива медицинските стандарти за отделнитетестове. Г. Документиране

1. Лабораторията пази документация с данни на тестуваните лица за двеили повече години в съответствие с действащата нормативна уредба.

2. Работните протоколи трябва ясно да показват идентичността на лицето,чийто материал се тестува, използваните реагенти, датата на изследванеи лицето, извършило анализа, препоръчително е да съдържат и краткоописание на използвания материал в пробата (кръв, лимфен възел, слезка,костен мозък и др.).

3. Фишът с готовия резултат съдържа: а) името на изследваното лице и идентификационния номер; б) датата на вземане на пробата; в) вида на пробата; г) използвания метод; д) заключение, дата и подпис на началника на лабораторията илизаместника му. Фишът може да съдържа и: а) дата на изработване на пробата; б) съответните контролни стойности (референтни граници), в случай че ецелесъобразно.

4. Лабораторията посочва информация относно състоянието на пробите,които не отговарят на приетите критерии.

5. Лабораторията съхранява записите с резултати от ВЛКК и ВОК. Д. Задължителен (минимален) обем показатели и задължителна апаратура залаборатория по клинична имунология - самостоятелно лечебно заведениеили част от структурата на лечебно заведение за болнична или заизвънболнична помощ.

1. Задължителен (минимален) обем за лабораторни показатели: 1.1. определяне на общи имуноглобулини ИгГ, ИгМ, ИгА; 1.2. определяне на С3 и С4 компоненти на комплемента; 1.3. определяне на ревматоиден фактор (РФ); 1.4. определяне на антистрептолизинов титър (АСТ); 1.5. определяне на криоглобулини; 1.6. определяне на антинуклеарни антитела (АНА).

2. Задължителна (минимална) лабораторна апаратура: 2.1. затворена система за вземане на кръв; 2.2. центрофуга; 2.3. термостат; 2.4. хладилник (4 - 8 °С); 2.5. хладилна камера ( - 20 °С); 2.6. светлинен и/или флуоресцентен микроскоп; 2.7. спектрофотометър (ELISA спектрофотометър) или автоматизиранасистема за имуноблот Е. Допълнителен (оптимален) обем показатели и апаратура за лабораторияпо клинична имунология самостоятелно лечебно заведение или част отструктурата на лечебно заведение за болнична или за извънболнична помощ.

1. Допълнителен (оптимален) обем за лабораторни показатели (взависимост от характера на дейността и по преценка на ръководството налечебното заведение) 1.1. Определяне на антинуклеарни антитела срещу различни нуклеарниантигени: dsDNA, Sm,RNP, SS-A(Ro), SS-B( La), Scl 70, Jo-1, центромери,хистони и др. 1.2. Определяне на антимитохондриални антитела (АМА) 1.3. Определяне на антигладкомускулни антитела (АГМА) 1.4. Определяне на антифосфолипидни антитела (АФА) 1.5. Определяне на антинеутрофилни цитоплазмени антитела (АНЦА) 1.6. Определяне на антитела към щитовидна жлеза (анти-тиреоглобулинови/ТАТ/, анти-микрозомални/МАТ/, срещу тиреоидна пероксидаза /ТПО/, срещурецептор за тирео-стимулиращ хормон и др.) 1.7. Определяне на С реактивен протеин (СРП) 1.8. Определяне на единична HLA специфичност (HLA-B5, -В27, DRB1*04 идр.); 1.9. Определяне на туморни маркери - CA 19-9, CEA, CA 15-3, PSA, AFP,bHCG и др. 1.10. Определяне на хормони: тироидни, надбъбречни, хипофизни, полови идр. 1.11. Определяне на антитела и антигени от вируси, бактерии (вкл.хламидии и микоплазми), паразити 1.12. Определяне на моноклонални протеини: ИгГ, ИгА, ИгМ, ИгД, ИгЕ,капа и ламбда свободни леки вериги в серум с имунофиксационнаелектрофореза 1.13. Определяне на общи и специфични имуноглобулин Е 1.14. Флоуцитометрично имунофенотипизиране на левкоцити 1.15. Определяне на HLA системата 1.16. Определяне на тъканната съвместимост чрез кросмач реакция 1.17. Определяне на циркулиращи алоантитела 1.18. Определяне на други органспецифични и органнеспецифични антитела 1.19. Определяне на спонтанна и стимулирана активация и пролиферация налимфоцитите - in vitro test 1.20. Определяне на ин витро алерген специфична активация/дегранулацияна базофилни гранулоцити чрез флоуцитометрия 1.21. Митоген- и антиген-индуцирана бластна трансформация 1.22. Имунохистохимични изследвания 1.23. Определяне на цитокини 1.24. Определяне на антиген-специфични Т лимфоцити 1.25. Определяне на фагоцитоза и оксидативен взрив на неутрофили имоноцити.

2. Допълнителен (оптимален) обем лабораторна апаратура 2.1. Специализирани центрофуги (напр. микроцентрофуга, цитоцентрофуга,високооборотна и др.) 2.2. Фризер (-70 °С) 2.3. Флоуцитометър 2.4. Ламинарен бокс 2.5. СО2 инкубатор 2.6. Стереомикроскоп 2.7. PCR апарат 2.8. Набор за електрофореза 2.9. Трансилюминатор 2.10. Други. Ж. Аналитични принципи за извършване на имунологичните изследвания Медицинският стандарт "Клинична имунология" препоръчва да се използватаналитични принципи за извършване на имунологичните изследвания,основани на принципите, възприети от Европейската федерация наимунологичните дружества (EFIS), Европейската федерация поимуногенетика (EFI), Американското дружество по тъканна съвместимост(ASHI), Международния комитет по стандартизация в хематологията (ICSH),Лабораторен стандарт на Нюйоркския институт на здравето (NYSDH) и други.

1. Определяне на протеини в серум и други биологични течности: общиимуноглобулини ИгМ, ИгГ и ИгА; С3 и С4 компоненти на комплемента. 1.1. Имунологичните лаборатории трябва да са в състояние да определятколичеството на общите серумни имуноглобулини от класовете ИгМ, ИгГ иИгА; С3 и С4 компонентите на комплемента. 1.2. Използват се утвърдени техники за оптималното определяне нанеспецифични серумни имуноглобулини от класовете ИгМ, ИгГ и ИгА; С3 иС4 компоненти на комплемента, като радиална имунодифузия, нефелометрияи др. 1.3. Определяне на общи серумни имуноглобулини от класовете ИгМ, ИгГ иИгА; С3 и С4 компоненти на комплемента чрез радиална имунодифузия поМанчини. 1.3.1. Използва се стандартизиран, търговски разпространяван контролен(референтен) серум с известна концентрация на имуноглобулините, С3 иС4, който се тестира при всяко извършване на теста. 1.3.2. Използват се търговски разпространявани стандарти с различни(най-малко 3) известни концентрации на изследваните серумни протеини,когато е необходимо построяване на стандартна крива. 1.3.3. При започване на работа с нова партида плаки всички стандарти иконтролен серум се тестират на новата партида плаки. 1.3.4. Текущ качествен контрол на имуноплаките се провежда на всеки 6 -8 седмици с всички стандарти и контролни серуми. 1.3.5. При всяко следващо изследване със същата партида плаки качественконтрол се извършва само с контролния серум, като се следи неговитестойности да попаднат в доверителния интервал. Ако те не са в тозиинтервал, изследването се повтаря, като заедно с контролния серум сетестират поне 3 стандарта и се изработва стандартна крива. 1.4. Определяне на общи серумни имуноглобулини от класовете ИгМ, ИгГ иИгА; С3 и С4 компоненти на комплемента чрез нефелометрия. 1.4.1. При нефелометричното определяне на имуноглобулини, С3 и С4компоненти на комплемента се използват високо и ниско положителнисеруми, предлагани заедно с търговските набори. Техните очакванистойности са указани от производителя. 1.4.2. Резултатите от изследваните серумни проби се приемат за валиднисамо ако ниско и високо контролните серуми имат стойности, попадащи вуказания интервал.

2. Определяне на моноклонални протеини: ИгГ, ИгА, ИгМ, ИгД, ИгЕ, капа иламбда свободни леки вериги в серум. 2.1. Имунологичните лаборатории трябва да са в състояние да определятналичието на моноклонални протеини: ИгГ, ИгА, ИгМ, ИгД, ИгЕ, капа иламбда свободни леки вериги в серум. 2.2. Използват се утвърдени техники за качественото доказване намоноклоналните протеини, като имуноелектрофореза и имунофиксационнаелектрофореза. 2.3. Новите набори от реагенти се тестуват и сравняват с познат набор,даващи приемливи резултати, или с проби с позната реактивност. 2.4. Използва се търговски разпространяван или приготвен влабораторията серумен пул, съдържащ моноклонални протеини от всичкиизотипове за периодичен контрол на реактивността на антисерумите.

3. Определяне на общи имуноглобулини Е (ИгE). 3.1. Лабораторията трябва да е в състояние да изследва общите ИгE.Използват се утвърдените за това методи: имуноензимни,радиоимунологични, флуориметрични, хемилуминесцентни и други. 3.2. Всяко изследване включва контролни серуми с различна концентрацияна ИгE, вкл. серум с липса на ИгE. По получените стойности отизследването на тези серуми се построява кривата за отчитане нарезултатите. 3.3. При всяко изследване се използва и един и същи серум с известнаконцентрация на ИгE, като полученият резултат трябва да попада вуказаните граници.

4. Определяне на специфични имуноглобулини (ИгЕ). 4.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определя специфичнитеИгE. Използва се един от утвърдените методи: имуноензимен,радиоимунологичен, флуориметричен, хемилуминесцентни. 4.2. Поради бързата промяна на нивата на циркулиращите специфични ИгEкъм инсекти и лекарства се препоръчва кръвта да се взема не по-рано от2 - 3 седмици и не по-късно от 6 месеца след ужилването или приеманетона медикамента. 4.3. Всяко изследване включва контролни серуми с различна концентрацияна специфичните ИгE, вкл. серум с липса на ИгE. По получените стойностиот изследването на тези серуми се построява кривата за отчитане нарезултатите. 4.4. При всяко изследване се използва един и същи серум с известнаконцентрация на ИгE, като полученият резултат трябва да попада вуказаните граници.

5. Определяне на ревматоиден фактор (РФ). 5.1. Лабораторията трябва да е в състояние да изследва ревматоиденфактор (РФ). Използва се една от утвърдените техники: хемаглутинация(Rose-Waaler реакция), латекс-аглутинация, имунотурбидиметрия инефелометрия. В случаите на отрицателен резултат по тези методи сепрепоръчва използването на имуноензимен метод. В този случай сеопределя и изотипът на РФ. 5.2. Всяко изследване включва контролни серуми: с висока концентрацияна РФ (положителна контрола) и серум, в който предварително не еустановен РФ (отрицателна контрола). Резултатите от изследването саневалидни, ако тези серуми не покажат очаквания резултат.

6. Определяне на антистрептолизинов титър (АСТ). 6.1. Лабораторията определя АСТ по един от утвърдените аглутинационни,неутрализационни, имуноензимни, имунотурбодиметрични или нефелометричниметоди. 6.2. Всяко изследване включва контролни серуми с различна концентрацияна АСТ, вкл. положителна и отрицателна контрола. 6.3. Всяко изследване включва контролен серум с известна концентрацияна АСТ, като полученият резултат трябва да попада в указаните граници.

7. Определяне на С реактивния протеин (CРП). 7.1. Лабораторията трябва да може да определя CРП в серума. Използва сеедин от утвърдените методи: аглутинационен, имуноензимен,турбидиметричен, хемилуминесцентен или нефелометричен. 7.2. Всяко изследване включва контролни серуми с различна концентрацияна CРП. 7.3. По получените стойности от изследването на тези серуми сепостроява кривата за отчитане на резултатите. 7.4. При всяко изследване се използва и един и същи серум с известнаконцентрация на CРП, като полученият резултат трябва да попада вуказаните граници.

8. Определяне на антинуклеарни антитела (АНА) в серум. 8.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определя наличие и титърили количество на АНА в серум. 8.2. Използват се утвърдени техники за оптималното определяне на АНА,като индиректна имунофлуоресценция върху препарати от клетъчна линия(HЕp2, НЕр2000 или други стандартизирани такива) или тъканни животинскисрези (бъбрек от мишка или комбинация от черен дроб, стомах и бъбрек отплъх), както и имуноензимен тест за скрининг на АНА, споредстандартните работни процедури, възприети в лабораторията. 8.3. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 8.4. Лабораторията е в състояние да оценява вида на флуоресценциятасъгласно общоприетите стандартни типове. 8.5. Използва се положителен за АНА контролен серум, търговски илиприготвен в лабораторията от пациенти със системно автоимуннозаболяване, с предварително доказана характеристика и титър. 8.6. Използва се отрицателен за АНА серум, търговски или приготвен влабораторията от здрав донор, с предварително доказана липса на АНА.

9. Определяне на антинеутрофилни цитоплазмени антитела (АНЦА). 9.1. Лабораторията може да определя наличие, специфичност ититър/количество на АНЦА според официално приетата номенклатура. 9.2. Използват се утвърдени техники за оптимално определяне на АНЦА. 9.3. Като субстрат за ИИФ може да се използва намазка илицитоцентрофужен препарат от нормални донорни левкоцити, фиксирани сетанол, приготвени по стандартизиран метод и/или търговски препарати. 9.4. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 9.5. Стандартната индиректна имунофлуоресцентна техника трябва да сеизползва като скриниращ тест. 9.6. Лабораторията е в състояние да оценява вида на флуоресценцията,като използва международно приетата номенклатура заимунофлуоресцентните стандартни типове на АНЦА: ц-АНЦА - цитоплазмени АНЦА п-АНЦА - перинуклеарни АНЦА х-АНЦА - (атипични) АНЦА. 9.7. За определяне специфичността и титъра/количеството на АНЦА сеприлагат твърдофазови имуноензимни техники с пречистени антигени. 9.8. Използва се международно приетата номенклатура за имуноензимнитипове АНЦА: Протеиназа 3-АНЦА - автоантитела срещу протеиназа 3. Миелопероксидаза-АНЦА - автоантитела срещу миелопероксидаза. 9.9. Отрицателният контролен серум е търговски серум или от здравииндивиди (може и пул от няколко донора), доказан с имуноензимнитехники, че е негативен срещу специфични неутрофило-цитоплазмениантигени (протеиназа 3 и миелопероксидаза). 9.10. Положителният контролен серум е търговски серум или от пациенти схистологично доказан системен некротизиращ васкулит, съдържащи антителас верифицирана чрез ИЕМ специфичност (протеиназа 3 и миелопероксидаза). 9.11. Всички серумни проби с п-AНЦA или атипични AНЦA, съдържащиедновременно интерфериращи AНА (с хомогенна или периферна нуклеарнафлуоресценция), задължително се изследват с ИЕМ за наличие напротеиназа 3-АНЦА и миелопероксидаза-АНЦА. 9.12. При използване на пречистени в лабораторията антигени сепредпочита метод, причиняващ възможно най-малката им денатурация.Желателно е чистотата на пречистения антиген да бъде верифицирана симуноензимен тест с антисеруми срещу потенциално контаминиращи другиАНЦА-антигени. 9.13. Всяка нова партида антиген (търговски или пречистен влабораторията) се тестува и сравнява със "стара" партида. 9.14. Препоръчва се всички серумни проби, положителни за AНЦA отИИФ-скрининга, да бъдат изследвани за наличие на протеиназа 3-АНЦА имиелопероксидаза-АНЦА.

10. Определяне на антитела срещу различни нуклеарни антигени: dsDNA,Sm, RNP, ss-A(Ro), ss-B (La), Scl-70, centromere, хистони и др. всерума. 10.1. Лабораторията може да определя наличието на антитела срещуразлични нуклеарни антигени според общоиприетата номенклатура. 10.2. Използват се утвърдени техники, като: ИЕМ, имунофлуоресценция,флоуцитометрия и други стандартизирани методи. 10.3. При използване на търговски препарати се препоръчва сравнениетомежду всеки две последователни серии. 10.4. При разработен в лабораторията метод се препоръчва стриктенконтрол на изолираните антигени, използваните плаки за ИЕМ, сравнени стърговски препарати. 10.5. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 10.6. Всяко изследване съдържа положителна и отрицателна контрола исеруми с позната концентрация на антителата, по която се построявастандартна крива.

11. Определяне на антимитохондриални антитела (АМА) в серум. 11.1. Лабораторията е в състояние да определя наличие, специфичност ититър на АМА в серум според официално приетата номенклатура. 11.2. Използват се утвърдени техники за оптимално определяне на АМА. 11.3. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 11.4. Индиректната имунофлуоресценция върху тъканни животински срези отбъбрек на плъх или мишка или препарати от клетъчна линия HЕp 2 сеизползва като скрининг тест. 11.5. За диференициране на вариантните типове АМА (М1 - М9) се използваимуноензимен метод с дефиниран митохондриален антиген. 11.6. Използва се положителен за АМА контролен серум - търговски илиприготвен в лабораторията от пациенти с доказана диагноза първичнабилиарна цироза, с предварително определен титър. 11.7. Използва се отрицателен за АМА серум - търговски или приготвен влабораторията от здрав донор.

12. Определяне на антигладкомускулни антитела (АГМА) в серум. 12.1. Лабораторията е в състояние да определя наличие и титър на АГМА всерум. 12.2. Използват се утвърдени техники за определяне на АГМА, катоиндиректна имунофлуоресценция върху тъканни животински срези от стомахна плъх, мишка или маймуна, или имуноензимен метод според стандартнитеработни процедури, възприети в лабораторията. 12.3. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 12.4. Използват се положителен за АГМА контролен серум с предварителноопределен титър и отрицателен за АГМА серум.

13. Определяне на антифосфолипидни антитела (АФА). 13.1. Лабораторията е в състояние да определя антифосфолипиднитеантитела според общоприетата номенклатура - антикардиолипинови, анти b2гликопротеин I, анти-етаноламин, анти-лизолецитин, анти-сфингомиелин идр. 13.2. Използват се утвърдени имуноензимни техники за определяненаличието, количеството и изотипа (ИгГ и ИгМ) на АФА. 13.3. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби. 13.4. Всяко изследване включва контролни серуми с различна концентрацияна АФА, вкл. серум с липса на антитела. По получените стойности отизследването на тези серуми се построява кривата за отчитане нарезултатите. 13.5. При всяко изследване се използва и един и същи серум с известнаконцентрация на АФА, като полученият резултат трябва да попада вуказаните граници.

14. Определяне на антигломерулобазално мембранни (АГБМ) антитела. 14.1. Лабораторията трябва да може да определя наличие, специфичност ититър на АГБМ антитела. 14.2. Използват се утвърдени техники за определяне на АГБМ антитела,като индиректната имунофлуоресцентна техника върху криостатни срези начовешки или за предпочитане маймунски бъбрек, от кръвна група 0 илиимуноензимен метод, според стандартните работни процедури, възприети влабораторията. 14.3. Лабораторията има изработени критерии за разграничаване наположителни и отрицателни проби.

15. Определяне на антитела към щитовидна жлеза - анти-тиреоглобулиновиантитела (ТАТ), анти-микрозомални антитела (МАТ) и антитела срещутиреоидна пероксидаза (ТПО). 15.1. Лабораторията е в състояние да определя наличие, концентрация илититър на ТАТ, МАТ или ТПО антитела в серум. 15.2. При използване на търговски набори или антигени производителятпредоставя информация за специфичността и чувствителността натестовете, съответно за чистотата и характеристиката на антигена. Всяканова партида се сравнява с предишната. 15.3. Лабораторията следва да извършва количествено определяне на ТАТ иМАТ чрез стандартна крива от стандарти с определена концентрация илиполуколичествено определяне, чрез титруване или определяне индекс напозитивност. Използват се положителен и отрицателен контролни серумипри всяко изследване. 15.4. При смяна на реагентите или диагностичния търговски кит те трябвада се сравнят с познат набор или контролни серуми с познатаконцентрация на антителата. Получените резултати трябва да бъдат вграниците на допустимата вариация.

16. Определяне на антитела спрямо бета-клетката на панкреаса. 16.1. Лабораторията е в състояние да определя наличие, концентрация илититър на антитела спрямо декарбоксилазата на глутаминовата киселина, 65Кд изоформа (GAD 65) и втория антиген на бета-клетката (IA-2) в серум. 16.2. Използват се утвърдени чувствителни техники за специфичноопределяне на GAD65 и IA-2 антитела - имуноензимен илирадиоимунологичен. 16.3. За целите на бета-клетъчния автоимунитет се използва като антиген65 изоформата на декарбоксилазата на глутаминовата киселина. Антигеннипрепарати, включващи и 67 изоформата, са с ниска чувствителност испецифичност. При използване на търговски препарати производителятпредоставя информация за специфичността и чистотата на антигена. Всяканова партида се сравнява с предишната. 16.4. Препоръчва се количествено определяне на антителата чрезстандартна крива от стандарти с определена концентрация. Използват сеположителен и отрицателен контролни серуми при всяко изследване. 16.5. При смяна на реагентите или диагностичния търговски кит те сесравняват с познат набор или контролни серуми с позната концентрация наантителата. Получените резултати трябва да бъдат в границите надопустимата вариация.

17. Определяне на инсулинови автоантитела (ИАА) и инсулинови антитела(ИА). 17.1. Лабораторията е в състояние да определя наличие, концентрация илититър на ИАА и ИА в серум. 17.2. Използват се утвърдени чувствителни техники за специфичноопределяне на ИАА и ИА - имуноензимен, радиоимунологичен и др. 17.3. Като антиген се използва човешки рекомбинантен инсулин.Производителят предоставя информация за специфичността и чистотата наантигена. Всяка нова партида се сравнява с предишната. 17.4. Използват се положителен и отрицателен контролни серуми при всякоизследване. 17.5. При смяна на реагентите или диагностичния търговски кит те сесравняват с познат набор или контролни серуми с позната концентрация наантителата. Получените резултати трябва да бъдат в границите надопустимата вариация.

18. Определяне на автоантитела към мозъчни и неврални антигени в серуми ликвор. 18.1. Лабораторията е в състояние да изследва антитела от ИгГ и ИгМизотипове към антигени от централна и периферна нервна система -миелин, миелин базичен протеин (МБП), протеолипиден протеин (ПЛП),миелин олигодендроцитен гликопротеин (МОГ), миелин асоциирангликопротеин (МАГ), ганглиозиди GM1, GD1b, S100 протеин, ацетилхолиновирецептори, калциеви канали, церебеларни клетки, цитоплазмения антигенYo, антинуклеарните Hu, Ri, неврофиламенти, синаптозоми,глутаматергични рецептори, глутамат декарбоксилаза (ГАД), b-интерферони др. 18.2. Използват се утвърдените за това методи: имуноензимни,радиоимунологични, дот-блот техники индиректна имунофлуоресценция. 18.3. Стандартната ИИФ техника се препоръчва като скриниращ тест(миелин, церебеларни клетки). 18.4. ИЕМ и дот-блот техники се препоръчват за типизиране наспецифичността на автоантителата срещу антигени на централната ипериферната нервна система (МБП, ПЛП, МОГ, МАГ, GM1, GD1b, Yo, Hu, Ri ит.н.). 18.5. Всеки тест съдържа отрицателна и положителна контрола. 18.6. Всички серумни и ликворни проби, положителни на ИИФ скрининга, сеизследват за наличие на специфични антитела с ИЕМ.

19. Определяне на глиадинови и тъканни трансглутаминозни антитела(АТГА). 19.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определя глиадинови итрансглутаминозни антитела според общоприетата номенклатура. 19.2. Трябва да се използват утвърдени имуноензимни техники заопределяне наличието, количеството и класа. 19.3. Определят се ИгГ и ИгА. 19.4. Лабораторията трябва да извърши количествено определяне на АГлА иАТГА срещу стандартна крива от стандарти с определена концентрация,определени от производителя. 19.5. Всяко изследване трябва да включва положителна и отрицателнаконтрола, дефинирана от производителя. 19.6. Трябва да се използват търговски набори с предоставена информацияза специфичността и чувствителността на тестовете. 19.7. Задължително трябва да се определя и серумното ниво на ИгА.

20. Определяне на антитела срещу тъканна трансглутаминаза (AtTg). 20.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определя антитела срещутъканна трансглутаминаза според общоприетата номенклатура. 20.2. Трябва да се използват утвърдени имуноензимни техники заопределяне наличието, количеството и класа. 20.3. Определят се ИгГ и ИгА изотипове на антитрансглутаминазниантитела. 20.4. Лабораторията трябва да извършва количествено определяне наантитрансглутаминазни антитела срещу стандартна крива от калибратори сопределена концентарция, предоставени от производителя. 20.5. Всяко изследване трябва да включва положителна и отрицателнаконтрола, дефинирана от производителя. 20.6. Задължително трябва да се определя и серумното ниво на ИгА.

21. Определяне на спонтанна и стимулирана активация и пролиферация налимфоцити. 21.1. Лабораторията може да определя спонтанна и стимулирана активацияи пролиферация на лимфоцитите in vitro, като се използват утвърдениметодики, като изотопна, флоуцитометрична. 21.2. Вариантът на метода (с изолирани лимфоцити или с цяла кръв) сеподбира според целите на изследването. 21.3. Всички процедури по изолирането и култивирането на клетките сеизвършват в стерилна непирогенна, полистиренова посуда за еднократнаупотреба. 21.4. Лимфоцитната стимулирана активация се изследва с поликлоналнимитогени, специфични антигени и ко-стимулиращи фактори. 21.5. Лабораторията трябва да установи според метода подходящиконцентрации на активатора, като: минимална (прагова), средна (50 %активация) и максимална (плато на активацията), при които се активиратдостатъчен процент от лимфоцитите. 21.6. Заедно с кръвта на изследваните пациенти като контрола сеизследва кръв от здрав донор. 21.7. Всяко определяне включва негативна контрола (нестимулирана проба)за спонтанна активация и пролиферация на лимфоцити. 21.8. При флоуцитометричния метод всяко определяне на активацията налимфоцити включва изотипна контрола на активирана и неактивирана кръв. 21.9. Когато се работи с изолирани клетки, концентрацията им трябва дабъде еднаква, а когато се работи с цяла кръв, обемът на материала ееднакъв във всяка ямка (епруветка). 21.10. Строго се съблюдава качеството на използваната хранителна средаи допълващите я ингредиенти. По възможност се работи с продуктите наедин установен производител. 21.11. При използването на изотопен метод: 21.11.1. да се работи с една и съща минимална активност на изотопа; 21.11.2. внасянето на изотопа и прекъсването на култивирането сеизвършва винаги в точно определен час от общото време за култивиране; 21.11.3. използваните филтри за утаяване на клетките са с една и същаголемина на порите. 21.12. За определяне на степента на активация чрез флоуцитометрия: 21.12.1. се използва експресията на повърхностни активационни маркери(като CD69, HLA-DR и др.); препоръчва се моноклоналните антитела заактивационните маркери да бъдат конюгирани с флуорохрома фикоеритрин ида се използват в комбинация с поне едно антитяло, определящо вида налимфоцитната субпопулация (напр. CD3, CD4, CD8, CD56 и др.); 21.12.2. анализът е за най-малко 2500 клетки в аналитичния прозорец наизследваната субпопулация. 21.13. Лабораторията има разработени критерии за определяне степента наактивация и пролиферация.

22. Количествено определяне на цитокини в супернатанти от стимулираниin vitro мононуклеарни клетки. 22.1. Лабораторията може да определя количеството на цитокини всупернатанти от стимулирани in vitro мононуклеарни клетки. 22.2. Прилагат се утвърдени методики за стимулиране синтеза на цитокиниin vitro. 22.3. За стимулатори на мононуклеарни клетки се използват митогени илиспецифични антигени. 22.4. Вариантът на метода (с изолирани лимфоцити или с цяла кръв) сеподбира според целите на изследването. 22.5. Всички процедури по изолирането и култивирането на клетките,както и по обработването на цялата кръв, се извършват в стерилнанепирогенна полистиренова посуда. 22.6. Когато се работи с изолирани клетки, концентрацията им във всичкиямки трябва да бъде еднаква, а когато се работи с цяла кръв, обемът наматериала е еднакъв във всяка ямка. 22.7. Лабораторията определя времето за култивиране на клетките споредхарактеристиката на търсения цитокин. 22.8. Лабораторията използва утвърдени методи, като имуноензимен метод,за определяне количеството на съответния цитокин в супернатаната.

23. Количествено определяне на антиген-специфични CD4 и CD8 Т лимфоцити. 23.1. Лабораторията е в състояние да определя количествено антигенспецифичните CD4+ и CD8+ Т клетки чрез флоуцитометрия и ИЕМ на нивоединична клетка. 23.2. За неспецифичен активатор се използва най-често митоген впредварително определена работна концентрация. 23.3. За специфичен активатор се използват съответни пептидни антигенив предварително определена работна концентрация. 23.4. Всяко определяне на активацията на лимфоцити включва: 23.4.1. негативна контрола (нестимулирана проба); 23.4.2. положителна контрола - кръв, стимулирана с подходящнеспецифичен активатор-митоген. 23.5. При определяне на антиген-специфични Т лимфоцити на ниво единичнаклетка: 23.5.1. натоварването на плаките със съответните специфичнимоноклонални антитела, посяването и култивирането на клетъчния материалсе извършват при спазване на общоприетите изисквания за стерилност; 23.5.2. лабораторията определя броя на антиген-специфичните клетки попродукцията на цитокина IFN-g на ниво единична клетка; 23.5.3. работи се винаги с една и съща концентрация на клетките въввсички ямки; 23.5.4. плаката се отчита изключително прецизно, като се изброява всекиотделен спот (петната), представляващ единичната цитокин-продуциращаантиген-специфична клетка; 23.5.5. броят на антиген-специфичните клетки се отчита с помощта настереомикроскоп или апарат за отчитане на спотовете (ELISpot Reader); 23.5.6. след отчитането плаките се съхраняват на тъмно и сухо мястопоне за една година. 23.6. При флоуцитометричния метод: 23.6.1. всяко определяне на активацията на лимфоцитите включва изотипнаконтрола на активирана (със специфичен антиген) и неактивирана кръв; 23.6.2. за определяне на антиген специфичните клетки се използватмоноклонални антитела, конюгирани с флуорохром, чрез които сеустановява коекспресията на повърхностни активационни маркери (катоCD69) и вътреклетъчни цитокини (интерферон-g, TNF-a и др.); 23.6.3. антителата срещу активационните маркери и интрацелуларнитецитокини се използват в комбинация с поне едно антитяло, определящовида на лимфоцитната субпопулация (напр. CD3, CD4, CD8, CD56 и др.); 23.6.4. изброяването обхваща най-малко 20 000 лимфоцити в аналитичнияпрозорец (CD4 или CD8 Т лимфоцити).

24. Определяне на фагоцитоза и оксидативен взрив. 24.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определи фагоцитоза иоксидативен взрив по един от следните утвърдени методи: микроскопски,спектрофотометрично или флоуцитометрично. 24.2. Нитроблутетразолов тест (НБТ): 24.2.1. Лабораторията е в състояние да определи микроскопски процент нанеутрофилни гранулоцити от периферна кръв, които са погълнали багрилотонитроблутетразол и са го редуцирали в цитоплазмата до тъмносиниформазанови кристали. 24.2.2. Работи се с унифицирана методика за оцветяване на перифернигранулоцити с НБТ. 24.2.3. За всеки пациент се изготвят по две контролни натривки отинкубирана с буфер вместо с пирогенал клетъчна суспензия. 24.2.4. Лабораторията е в състояние да определи с помощта наспектрофотометър количеството на екстрахирания формазан, който епогълнат по време на фагоцитозата. 24.2.5. Всяко определяне на оксидативен взрив на периферни неутрофили имоноцити на пациенти включва проба на клинично здрав донор с нормалнистойности на оксидативен взрив. 24.3. Флоуцитометричен тест: 24.3.1. Лабораторията е в състояние да определи процент фагоцитирали иоксидативно активни гранулоцити и моноцити и тяхната фагоцитарна иензимна активност за единична клетка. 24.3.2. Използват се утвърдените флоуцитометрични техники за оптималноопределяне на фагоцитоза и окислителен взрив на периферни неутрофили имоноцити. 24.3.3. Препоръчва се използването на стандартизирани обекти зафагоцитоза - E. coli, Staph. аureus, флуоресцентни микрочастици. 24.3.4. При оксидативния взрив се препоръчва използването и на слабстимулатор като хемотактичния пептид fMLP. 24.3.5. Всяко определяне на фагоцитоза и окисидативен взрив напериферни неутрофили и моноцити на пациенти включва негативна контролана проба на пациента на 0 °С.

?????26. Флоуцитометрично имунофенотипизиране за левкемия/лимфом. 26.1. Лабораторията е в състояние да идентифицира и характеризираимунофенотипно чрез флоуцитометрия патологично разраснали хемопоетичниклетки от различни линии на диференциация. 26.2. Пробите за изследване могат да бъдат получени от периферна кръв,костен мозък, ликвор, малигнени изливи, лимфни възли или туморниформации след изготвяне на клетъчна суспензия. 26.3. Лабораторията трябва да има възможности за морфологично ицитохимично изследване. Лабораториите, които не могат да проведатморфологичен анализ, създават добре функциониращ механизъм закомуникация със звена, осъществяващи морфологична оценка на същияклиничен материал. 26.4. Всяко несъответствие между данните от морфологичното иимунофенотипното изследване следва да бъде изяснено. 26.5. Препоръчва се при невъзможност за анализиране на пробата веднагаслед получаването й морфологичното изследване да се извърши два пъти -веднъж след получаване на пробата и втори път - непосредствено предимаркирането й. 26.6. Имунофенотипизирането на левкемии и лимфоми с флоуцитометрия сепровежда минимум с валидирана двуцветна имунофлуоресценция(4-параметърна флоуцитометрия). С използването на 5- или 6-параметъренанализ се увеличава възможността за идентифициране и характеризиране наабнормна популация в рамките на хетерогенната проба. 26.7. Резултатите при повтарящото се антитяло (антитела) в рамките натест панела на пациента са устойчиви (в границите на 5 %), освен акорутинно не се получава по-голяма разлика поради използването наразлични флуоресцентни маркери или антитела, разпознаващи различниантигенни епитопи. 26.8. Тест панелът се подбира така, че да включва поне един антиген сярка експресия върху повечето клетки в пробата, какъвто е CD45. 26.9. Резултатите се представят като процент положително маркираниклетки в електронния прозорец на предполагаемите неопластични клетки ивключват коментар за линейната принадлежност и степен на съзряване. 26.10. При получаване на абнормална реактивност (по-висок или по-нисъкинтензитет на светене от наблюдавания върху нормални клетки, аберантносъчетаване на линейно-асоциирани антигени и др.) резултатът трябва давключва и описание (слабо или с нисък интензитет и/или ярко или с високинтензитет, линейно-кръстосана или асинхронна експресия и т.н.).

27. Флоуцитометрично определяне на броя CD34(+) хемопоетични стволовиклетки. 27.1. Лабораторията е в състояние да извършва определяне на брояCD34(+) хемопоетични стволови клетки в периферна кръв, костен мозък иликръв от пъпна връв чрез флоуцитометрия. 27.2. Определянето на броя CD34(+) хемопоетични стволови клетки сфлоуцитометрия се провежда със съответно валидирана дву- или трицветнаимунофлуоресценция. 27.3. Определянето на броя CD34(+) хемопоетични стволови клетки чрезфлоуцитометрия не изисква включване на изотипна контрола. 27.4. Всяко двуцветно определяне на броя CD34(+) хемопоетични стволовиклетки чрез флоуцитометрия включва CD45 и CD34 антитела. 27.5. За определяне на броя CD34(+) хемопоетични стволови клетки чрезфлоуцитометрия се използват CD34 антитела само от клас II, конюгирани сфикоеритрин, или клас III независимо от вида на конюгата. 27.6. За определяне на броя CD34(+) хемопоетични стволови клетки чрезфлоуцитометрия се използват CD45 антитела, които установяват не самовсички изоформи, но и всички гликоформи на CD45 антигена. 27.7. Анализът включва минимум 100 CD34(+)-положителни събития или непо-малко от 75 000 CD45(+)-положителни събития във всяка епруветка. 27.8. Анализът се осъществява в две успоредно маркирани проби от един исъщ клиничен материал и броят CD34(+) хемопоетични стволови клетки сеопределя като средна стойност от двата резултата. 27.9. Определянето на броя CD34(+) хемопоетични стволови клетки чрезфлоуцитометрия изисква стратегия на последователно определяне наелектронни прозорци за анализ: 27.9.1. за анализ се използва CD45/SSC прозорец, базиран на слабосветеща CD45(+) популация с нисък SSC; 27.9.2. използва се CD34/SSC прозорец, базиран на силно светеща CD34(+)популация с нисък SSC; 27.9.3. използва се FSC/SSC прозорец, базиран на популация с нисък SSCи нисък, но не по-нисък от този на лимфоцитите FSC; 27.9.4. определя се популация хемопоетични клетки със следнитехарактеристики: нисък SSC и нисък FSC, но не по-нисък от този налимфоцитите, силно светеща CD34(+) и слабо светеща CD45(+). 27.10. Резултатът се представя като процент CD34(+) хемопоетичнистволови клетки, определен на базата на броя CD34(+) събития,отговарящи на критериите в 27.9.4, и броя CD45(+) събития (и в дватаслучая представени като средни стойности от анализа на две успоредномаркирани проби). 27.11. Абсолютният брой на CD34(+) хемопоетични стволови клетки може дасе определя и чрез индиректен метод с частици.

28. Флоуцитометрично определяне на ин витро алерген специфичнаактивация/дегранулация на базофили. 28.1. Лабораторията е в състояние да определя ин витро алергенспецифична активация/дегранулация на базофилни гранулоцити чрезфлоуцитометрия. 28.2. Пациентите, тестирани ин витро, не трябва да са приемалинай-малко до 48 часа преди вземането на кръвната проба антиалергичнилекарствени средства, като антихистамини, или да са преустановили предидва месеца приема на кортикостероиди. 28.3. На етапа стимулация на базофилите е недопустимо замърсяване накръвните проби с въздушни алергени. Ин витро активацията се извършва вчисти помещения и закрити боксове. 28.4. Лабораторията установява подходящите концентрации за всеки новалерген или за всяка нова партида алергени. 28.5. Всяко определяне на активация/дегранулация на базофили включваотрицателна и положителна контрола. Като положителна контрола сеизползва неспецифичен активатор (например хемотаксичен пептид fMLP). 28.6. Данните се събират през аналитичен прозорец за базофилнатапопулация, експресираща високи нива на ИгЕ. 28.7. Изброяват се най-малко 1000 базофила за проба или 50 000 до 100000 левкоцита при анализ на клетките според параметъра големина (FSC). 28.8. Определя се процентът на дегранулираните базофилни гранулоцитиспоред експресията на активационния антиген gp 53 (CD63) след анализ насъответните контроли за всеки отделен пациент - отрицателна иположителна.

29. Определяне на HLA системата. 29.1. Терминологията на HLA антигените трябва да съответства напоследния доклад на комитета по номенклатура към Световната здравнаорганизация (СЗО). 29.2. Фенотипите и генотипите се означават съобразно препоръките наСЗО, напр.: 29.2.1. Единични алели: HLA-B*07. Единични антигени: HLA-B7 или само В7в случай, че HLA се подразбира от контекста. 29.2.2. HLA тип. Серологично записване: HLA-A2, 30; B7, 44; Cw5. ДНКзаписване: НLA-A*02,*30; B*07,*44; C*05,*16; DRB1*01,*04;DQB1*05,*03:01. 29.2.3. Генотип. Серологично записване : HLA-A2, B44, Cw5 / A30, B7,Cw-, . ДНК записване: HLA-A*02, B*44, C*05, DRB1*01, DQB1*05 / A*30,B*07, C*16, DRB1*04, DQB1*03:01. 29.3. Ако е открит само един антиген или алел за даден локус чрезсерологично или ДНК типизиране, той може да бъде записан два пъти въвфенотипа само в случай, че хомозиготността е потвърдена чрез изследванена фамилии или типизирането недвусмислено показва носителство на 2различни алела от една и съща специфичност (напр. DRB1*13:01/59,DRB1*13:03/33, специфичността се записва два пъти DRB1*13,*13). 29.3.1. Типизиране с висока разграничителна способност се дефиниракато: а) определяне на HLA алелите с ниво на разграничаване,съответстващо на първото и второто поле (напр. DRB1*13:01) съгласнономенклатурата на СЗО и разграничаване на всички неразграничимикомбинации, определени от полиморфизми в екзони 2 и 3 на HLA клас Iлокусите и екзон II на HLA клас II локусите, и б) разграничаване навсички нераразграничими комбинации, включващи нулев алел, независимо оттова, къде е локализиран полиморфизмът, освен когато е доказано, чеантигенът е експресиран върху клетъчната повърхност. 29.4. Определяне на хаплотипите. 29.4.1. Определянето на хаплотипите и генотипите се извършва чрезизследване на фамилията, включващо родители, сиблинги и/или деца напациента. 29.4.2. Генотипна идентичност се доказва само при изследване и надвамата родители или когато сегрегацията на 4-те хаплотипа е ясноопределена. 29.4.3. Наразграничими комбинации в хаплотипното разпределение серазграничават чрез типизиране по HLA-C и/или DQ и/или DР. Необходимо етипизиране с висока разграничителна способност за разрешаване на тезикомбинации. 29.4.4. При установяване на рекомбинации те се посочват в резултата,включващ хаплотипното разпределение. 29.5. Неродствени индивиди. Определянето на най-вероятните хаплотипи,направено въз основа на популационни честоти, трябва да бъде яснопосочено. 29.6. Серологично HLA клас I типизиране: 29.6.1. Лабораторията трябва да е в състояние да определи HLA-A, Вспецифичностите, официално признати от СЗО. 29.6.2. Използват се утвърдените техники за оптималното определяне наHLA специфичностите. 29.6.3. Всяко типизиране включва поне по една положителна контрола -позитивен контролен серум, за който предварително е показано, череагира с всички клетки. В случай че позитивната контрола не реагиракакто се очаква, резултатите от типизирането са невалидни. 29.6.4. Всяко типизиране включва поне един негативен контролен серум,за който предварително трябва да е показано, че не съдържа антитела. 29.6.5. Минималното количество живи клетки и реактивността наконтролните серуми, изискващи се за валидност на серологичнототипизиране, трябва да бъдат описани в лабораторния наръчник. 29.6.6. Всеки HLA-A, B, антиген се дефинира поне от два серума, ако идвата са функционално моноспецифични. При мултиспецифични серуми поне 3частично неприпокриващи се серума се използват за определяне на всекиHLA-A, B антиген. 29.6.7. Неразграничими комбинации при серологичното типизиране серазграничават чрез ДНК метод. 29.6.8. Всяка нова партида типизиращи панели се тестува на поне 5различни вида клетки с познати фенотипи, представящи основниспецифичности или паралелно с вече тестувани панели. Всяка нова праткаот предварително тестувана партида типизиращи панели се верифицира с 1вид клетки с познат фенотип. 29.6.9. Серологично определяне на единичен антиген (напр. HLA-B27) чрезлимфоцитотоксичен тест и флоуцитометрично. 29.6.9.1. Всяка партида моноклонални антитела или типизиращи плаки сетестува с контролните клетки: - контролите включват поне три вида клетки, експресиращи специфичнияантиген; - контролите включват поне два вида клетки, експресиращи кръстосанореагиращ антиген; - контролите включват поне два вида клетки, които не експресиратспецифичния и кръстосано реагиращия антиген. 29.6.9.2. При лимфоцитотоксичния тест: - позитивната и негативната серумна контрола се тестуват по време натипизирането; - серумните контроли включват и два серума за всеки антиген, реагиращкръстосано със специфичния; - серумите за дефиниране на всеки антиген съответстват на изискваниятаза серологично HLA типизиране. 29.6.9.3. При флоуцитометричния тест: - във всеки тест се използва негативна контрола, включваща моноклоналноантитяло/антитела от същия вид и субклас, като моноклоналите,използвани за фенотипизиране; - при индиректно маркиране негативните контролни реагенти включватнесъответстващо първо антитяло и съответното второ антитяло, белязаносъс същия флуорохром, използван в теста; - при директно маркиране негативните контролни реагенти включватнесъответстващо антитяло, белязано с използвания в теста флуорохром; - всяка серия от тестове включва позитивна серумна контрола, за която едоказано, че реагира с всички HLA клас I антигени; - лабораторията трябва да има критерии за разграничаване на позитивнитереакции; - в случай че се установи взаимодействие на моноклоналните антитела сантигени, различни от специфичните, трябва да съществува писменпротокол за начина на разграничаване на специфичен от неспецифиченантиген. 29.7. ДНК анализ: 29.7.1. Всички преамплификационни процедури се извършват само наопределени за целта работни места. Препоръчителни са пространственоразделяне и ограничен поток на трафика. 29.7.2. В преамплификационната зона се използват само определени зацелта оборудване, консумативи и лабораторно облекло. 29.7.3. Всички дейности, произтичащи от и включващи амплификация в PCRапаратите, се извършват в постамплификационната зона. 29.7.4. Методи, които използват двустъпална амплификация,предразполагат към грешки, свързани с PCR контаминация. Прибавянето наматрицата за втората амплификация е разделено физически отпреамплификационното и постамплификационното работно място. Изисква седа се използват определени оборудване и консумативи. 29.7.5. Контрол за замърсяване ("wipe-test"). 29.7.5.1. Замърсяване се проследява при всички амплификационнипроцедури. 29.7.5.2. Рутинен wipe-test на преамплификационната зона и оборудванесе извършва най-малко 1 път на всеки 2 месеца. Тестуване на другитезони е препоръчително. 29.7.5.3. Мониторирането на замърсяване се извършва по методи счувствителност, съответстваща на рутинно използваните методи. 29.7.6. Оборудване и реактиви 29.7.6.1. Точността на PCR апаратите се верифицира чрез: поддръжкасъобразно препоръките на производителя; проверка на функционирането навсеки апарат на 6-месечни интервали. 29.7.6.2. Инкубаторите и водните бани се контролират при всеки анализ. 29.7.6.3. Преди използване в рутинната работа всяка нова партида отреактивите и търговските китове се тестува. 29.7.6.4. За търговските китове се документират производител, партиденномер, срок на годност и условия на съхранение. 29.7.7. Праймери и сонди 29.7.7.1. Специфичностите на праймерите и сондите, позициите напраймерите и таргетните секвенции на сондите се документират. 29.7.7.2. Всеки партиден номер трябва да бъде тестуван върху поне еднаДНК проба с известна специфичност. Интензитетът на сигнала трябва дабъде дефиниран, мониториран и да съответства на приемливото ниво. 29.7.7.3. Праймерите и сондите се използват при емпирично определениусловия, осигуряващи специфичност в рутинното тестуване. 29.7.8. Изолиране на ДНК, електрофореза и анализ 29.7.8.1. Изолиране на ДНК 29.7.8.1.1. ДНК се изолира и пречиства по стандартен метод, който едокументиран и валидиран в лабораторията. 29.7.8.1.2. Ако ДНК не се използва веднага след пречистване,лабораторията трябва да разполага с метод за съхранение, който запазваматериала от деградиране. 29.7.8.1.3. ДНК трябва да бъде с достатъчна чистота и концентрация заосигуряване на надеждни резултати. 29.7.8.2. Електрофореза 29.7.8.2.1. Трябва да бъдат определени и документирани оптималниелектрофоретични условия и приемливи граници. 29.7.8.2.2. Лабораторията установява критерии за приемане на всекистарт или капилярна гелна миграция. 29.7.8.2.3. Когато размерът на ампликона е критичен фактор при анализа,във всеки гел се включва маркер с размер на фрагментите, съответстващна всички очаквани фрагменти. 29.7.8.3. Анализ 29.7.8.3.1. Приемливи граници на силата на сигнала се дефинират заопределяне на позитивен и негативен резултат. 29.7.8.3.2. При мануално отчитане на позитивни/ негативни реакции иопределяне на алелите при SSP и SSOP методите се извършват 2 независимиинтерпретации на първичните данни. При спешни ситуации е допустима 1интерпретация. 29.7.8.3.3. Методът за определяне на алелите и алелната база данни седокументират. 29.7.8.3.4. При неразграничим резултат всички възможни алелникомбинации се посочват в резултата. 29.8. Методи за типизиране 29.8.1. PCR-SSP 29.8.1.1. Всяка ампификационна реакция включва контрола за детекция натехнически проблеми - вътрешна контрола (допълнителни праймери илиматрица, които дават продукт, разграничим от специфичния амплификат). 29.8.1.2. При липса на специфичен амплификат и вътрешна контрола зададена праймерна смес лабораторията трябва да има политика за приеманеили отхвърляне на резултатите от типизирането. 29.8.1.3. Неспецифична или слаба амплификация и тенденция къмобразуване на праймерни димери трябва да бъдат документирани. 29.8.2. Секвениране 29.8.2.1.Матрицата за нуклеотидно секвениране се характеризира сдостатъчна чистота, специфичност, количество и качество. 29.8.2.2. Пречистване на матрицата след амплификация се извършва заотстраняване на dNTP, Taq плимераза и амплификационни праймери. 29.8.2.3. Трябва да бъдат установени критерии за приемане на първичнитерезултати (интензитет на пиковете, флуктуации на базовата линия, формана пиковете, точно определяне на константните позиции). 29.8.2.4. Съотношението сигнал/шум трябва да бъде достатъчно занадеждно определяне на нуклеотидите. 29.8.2.5. Методът за определяне на алелите се документира 29.8.2.6. Трябва да се използват методи, които да не допускатпозициите, включени в амплификационните праймери, да се анализират приопределянето на алелите. 29.8.2.7. Лабораторията документира базата данни, използвана приинтерпретацията на данните. 29.8.2.8. Ако определената секвенция е неразграничима, крайниятрезултат посочва всички възможни алелни комбинации. 29.8.3. PCR-SSOP 29.8.3.1.Амплификацията се мониторира чрез гел-електрофореза предиизвършване на хибридизация. 29.8.3.2. Всеки анализ включва вътрешна сонда, специфична законсервативен регион на амплифицирания продукт. 29.8.3.3. Всеки анализ включва съответни контроли за валидиране нахибридизацията и детекцията. 29.8.3.4. Всяка амплификация и хибридизация включва негативна контрола(без ДНК). 29.8.3.5. Автоматичните системи за хибридизация се калибрират най-малко

1 път в годината. 29.8.3.6. При използване на скенери се извършва второ визуално отчитанеза потвърждаване на данните. 29.8.3.7. При автоматизирано отчитане всички критични елементи,оказващи влияние върху функционирането на машината, трябва да бъдатмониторирани. Лабораторията документира функционалната проверка наапаратурата. Почистването и калибрирането на флоуцитометър подобнитеинструменти се извършва и документира преди използването им.

30. Определяне на циркулиращи алоантитела 30.1. Лабораторията има документирана политика за оценяванесенсибилизацията на всеки пациент от времето на първоначалнотохарактеризиране. 30.2. Лабораторията има програма за регулярен скрининг на серуми отвсеки пациент за антитела срещу HLA антигени съобразно изискванията затрансплантация на органи и медицински стандарт "Имунологична подготовкапри трансплантация на органи, тъкани и клетки". 30.3. Лабораторията разполага с документация за потенциалносенсибилизиращи събития на всеки пациент. Серумите след всяко от тезисъбития се тестуват за антитела срещу HLA антигени и се съхраняват забъдещ кросмач. 30.4. Определя се и се документира специфичността на HLA антигени,срещу които са насочени откритите антитела. Необходимо е да бъдатразграничени антителата срещу HLA антигени от антитела с другаспецифичност. 30.5. Използва се класическата комплемент-зависима лимфоцитотоксичнатехника и/или друга техника с чувствителност, еквивалентна илипо-висока от тази на цитотоксичната. 30.6. За откриване на антитела срещу HLA клас II антигени се използватехника, която ги разграничава от антитела срещу HLA клас I антигени. 30.7. Панелът от HLA антигени включва достатъчен брой донори, за да сеобхване най-голям брой антигенни специфичности и да се осигурисъответствие на разпределението им в популацията. Броят на индивидите ина антигенните специфичности се документира. 30.8. Комплемент зависим лимфоцитотоксичен тест: 30.8.1. Във всяка плака се включва HLA специфична положителна контролаза активността на комплемента и отрицателна контрола зажизнеспособността на тестуваните клетки. 30.8.2. ИгГ и ИгM положителни контроли се включват, ако серумите сеизследват след третиране с дитиотреитол (ДТТ). 30.9. Микросферов тест: 30.9.1. Лабораторията има утвърдена процедура за контролиране нанеспецифичното свързване на антитела към таргетните микросфери. 30.9.2. Всяко изследване задължително включва отрицателна контрола -серум от неалоимунизиран човешки донор(и). 30.9.3. Всяко изследване включва положителна контрола - серуми оталоимунизирани индивиди, за които е документирано, че реагират с HLAантигени. Антителата са от подходящия за изследването изотип. 30.9.4. Лабораторията трябва да има изработени критерии заразграничаване на позитивните от негативните реакции. 30.10. Имуноензимен тест. 30.10.1. Всяко изследване на алоантитела чрез ИЕМ включва отрицателна иположителна серумна контрола както при микросферовия анализ. 30.10.2. Контрола без HLA антиген се включва в тест-системата. 30.10.3. Лабораторията документира свой собствен праг на сигнификантнинива на антитялово свързване.

31. Определяне на тъканна съвместимост чрез кросмач реакция. 31.1. Кросмач реакцията се извършва проспективно. 31.2. Използват се техники с еквивалентна чувствителност на скриниращияалоантителата тест. Могат да бъдат използвани тестове с доказанаповишена чувствителност в сравнение с основния микролимфоцитотоксичентест, напр. удължена инкубация, усилване на реакцията с антиглобулинили флоуцитометрия. 31.3. Лабораторията може да определя T- и B-клетъчен кросмач. 31.4. Лабораторията може да диференцира положителен кросмач, дължащ сена алоантитела, от този, дължащ се на автоантитела. 31.5. Серумите, взети на 14-ия ден след сенсибилизиращо събитие, севключват в кросмач реакцията преди трасплантация. 31.6. Лабораторията има утвърдена политика за подбор на положителниисторически серуми за тестуване в кросмач реакцията при сенсибилизираниреципиенти. 31.7. Лимфоцитотоксичен кросмач: 31.7.1. Във всяка плака се включва HLA специфична положителна контролаза активността на комплемента и отрицателна контрола зажизнеспособността на донорните лимфоцити. 31.7.2. ИгГ и ИгM положителни контроли се включат, ако кросмачът сеизвършва след третиране на серумите на пациентите с ДТТ. 31.8. Флоуцитометричен кросмач: 31.8.1. Препоръчва се многоцветна техника. 31.8.2. Свързването на човешкия имуноглобулин се установява чрезфлуорохром-белязан F(ab')2 античовешки ИгГ. 31.8.3. Всяко изследване включва отрицателна и две положителни (силна ислаба) контроли. 31.8.4. Контролният нормален човешки серум е от неимунизирани, здравииндивиди и доказано флоуцитометрично негативен срещу човешки левкоцити. 31.8.5. Позитивната контрола включва човешки серуми, съдържащи антителаот определен изотип, специфични за HLA антигените или всякакви другиалоантигени, които са от значение за кросмача. Позитивната контрола битрябвало да реагира с всички човешки лимфоцити. 31.8.6. Всяка лаборатория установява собствен праг за позитивенкросмач. Всяка значителна промяна в протокола или апарата изискваповторно характеризиране на позитивния праг.

32. Определяне на тумор-асоциирани антигени в серум. 32.1. Лабораторията е в състояние да изследва туморни маркери по единот утвърдените методи: РИА, ИЕМ, хемилуминесценция. 32.2. Изследването на туморни маркери за диагностично уточняване иконтрол на лечението включва: 32.2.1. преди провеждане на терапия - изследване на най-подходящиямаркер за вида и локализацията на тумора; 32.2.2. при отсъстващо или недостоверно повишаване стойностите намаркера може да се изследва маркер на втори избор; 32.2.3. повторно изследване на маркера се препоръчва не по-рано от 14 -20 дни след терапевтичната интервенция; 32.2.4. в зависимост от промените в стойностите на туморния маркер всравнение с предтерапевтичните и/или при промяна на терапевтичнотоповедение се изработва индивидуална схема за конкретния пациент зачестотата на проследяване на маркера. 32.3. Всяко изследване включва контролни концентрации на дадениятуморен маркер, вкл. серум с липса на маркера. По получените стойностиот изследването на контролни концентрации се построява кривата заотчитане на резултатите. 32.4. При всяко изследване се използва един и същ серум с известнаконцентрация на маркера, като полученият резултат трябва да попада вуказаните граници.

33. Определяне на хормони 33.1. Използва се международно приетата номенклатура на методите заанализ на хормони. 33.2. Полуколичествените методи (хроматографски принцип на тест ленти)се използват като диагностичен ориентир (скрининг тест). При получаванена резултати извън границите на нормата се използват количествениметоди: радиоимунологичен анализ (РИА), имуно-радиометричен анализ(ИРМА), ензимно-имунен анализ (ЕИА), имуно-ензимен анализ (ИЕА),флуоро-имунен анализ (ФИА), имуно-флуорометричен анализ (ИФМА),луминесцентно-имунен анализ (ЛИА), имуно-луминесцентен анализ (ИЛМА). 33.3. Изборът на метод за анализ на хормони се съобразява с определениизисквания: 33.3.1. по отношение на чувствителност методите се нареждат по следнияначин ЕИА = ИЕА